- Кажи ми.
 - Не зная откъде да започна. - отвърнах.
 - Средата е добър вариант... ако щеш и от края. Само сподели.
 - Имам нужда. Знаеш го, нали?
 - Спокойно.
 
 - Обърках се. Съвсем. Всичко започна отначало, аз му позволих.
Не е никак нарочно или по скоро е, но... някак подсъзнателно?
Сама се поставям в окови, разрушавам с труд изградена защитна бариера, която едва постигнах. Мисля, че е временно състояние и че отново ще се изправя на крака, но точно сега съм като смачкан лист хартия.
Всичко ми е криво - огледалото, булеварда, хората. Изгубих целта някъде в промеждутъка. Сиво е, разбираш ли?

 - До болка.

 - Искам да ме разбираш. Трябва да ме разбираш. В противен случай се сривам.
Потискат ме тези фалшиви лица... Къде да се скрия? Ти не съществуваш.
Прегръщат ме единствено злокобните шепоти на нощта. Студено е.

Красива рок балада.
Ти не съществуваш.